към оригиналната статия

Кога съдия може да носи отговорност за свое решение

В решение по румънско дело ЕСПЧ обяви: съдиите не носят отговорност за неправилни мотиви, а само за недобросъвестност при постановяването им

Капитал 8 май 2025 1

Авторът Йонко Грозев е юрист, правозащитник. Бивш съдия в Европейския съд по правата на човека в Страсбург (2015 – 2024)

Може ли съдия да носи отговорност за свои решения, включително и наказателна? Наскоро този въпрос стана особено актуален у нас покрай разследването срещу съдия Мирослав Петров от Софийския районен съд, последвано от искане за образуване на дисциплинарно производство срещу него заради отказа му да постанови отнемане на колата на Ивайло Цветков-Нойзи, заловен да шофира пиян. Случаят предизвика оживена дискусия, но темата заглъхна, след като Съдийската колегия на Висшия съдебен съвет (ВСС) подкрепи с декларация съдия Петров заради силния обществен отзвук.

Междувременно на 15 април Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) постанови интересно решение по делото BĂDESCU ET AUTRES c. ROUMANIE, в което дава отговор на въпроса кога и при какви условия може да се търси отговорност от съдия за негов акт.

По това дело ЕСПЧ се произнесе по жалба на три румънски съдийки от наказателното отделение на Букурещкия апелативен съд. Те оспорват наказателната присъда срещу тях за злоупотреба с власт, постановена във връзка с тяхно решение, произнесено в тричленен състав, с което са освободили от наказателна отговорност осъдено лице. ЕСПЧ отхвърля тяхната жалба и приема, че в случая няма нарушение на забраната за налагане на наказание без законно основание (чл. 7 от Европейската конвенция за правата на човека), като същественото в това решение са критериите, които дава съдът за допустимостта на санкционно производство срещу съдии.

Историята е дълга, проточила се повече от 13 години. През 2012 г. трите съдийки отменят влязла в сила присъда от 7 години затвор за икономически престъпления. До този резултат се стига, след като осъденото лице, посочено в решението като S.D., подава няколко последователни жалби в рамките на извънредна процедура за преразглеждане, след като нормалните процедури за обжалване са изчерпани. Първото оспорване е обявено за недопустимо, а второто е оттеглено от самия S.D. След това обаче той подава трета жалба, която е разпределена на състав, включващ трите съдийки. Те приемат искането за допустимо и отменят влязлата в сила присъда, като се мотивират, че спрямо S.D. вече е имало едно наказателно производство на основание на същите факти, което е било е прекратено, и прекратяването е потвърдено от съд. Затова и последвалото ново наказателно производство, което този път е завършило с ефективна осъдителна присъда, е в нарушение на принципа ne bis in idem – забраната един човек да бъде съден два пъти за едно и също престъпление.

Това съдебно решение се приема много противоречиво и е критикувано в медиите, и срещу тримата съдии е образувано дисциплинарно производство. Дисциплинарният състав обаче отхвърля искането за налагане на дисциплинарни санкции. Приема, че решението се основава на тълкуване на процесуалното правило за допустимост на извънредното оспорване на влязла в сила присъда, което е аргументирано и разумно, каквото е и решението по същество за отмяна на присъдата. Обратният подход, приема този състав, би подкопал конституционния принцип за независимост на съдебната власт и принципа, че съдебните решения подлежат единствено на съдебен контрол чрез обжалване пред по-горестоящ съд.

Историята претърпява драматичен обрат с установяването в хода на наказателно разследване, че една от трите съдийки е получила 630 000 евро подкуп, за да организира постановяването на спорното решение. В резултат тя е осъдена на седем години лишаване от свобода за пасивен подкуп, като в хода на производството се установява, че именно тя е организирала спорното решение, като е уговорила другите две съдийки, които предварително са се съгласили с предложените правни аргументи и са приели да подкрепят търсения резултат. Тя е организирала и оттеглянето на второто оспорване, така че делото да попадне на предварително подбрания състав.

На базата на тази информация срещу трите съдийки е повдигнато обвинение за злоупотреба със служебно положение. В съдебните решения по това обвинение всички съдебни състави обсъждат детайлно възможността за носене на отговорност от съдии за постановено от тях решение и връзката с принципа за съдебна независимост. Всички състави изрично посочват водещия принцип, че съдии не носят отговорност за своите решение по същество, като излагат съображения кога наказателна отговорност във връзка със съдебно решение е възможна.

Първоинстанционният съд приема, че съдия може да бъдат държан отговорен за престъплението злоупотреба със служебно положение и не се ползва с имунитет за действия, извършени при изпълнение на служебните си функции, когато недобросъвестно, в нарушение на закона, е постановил опорочен съдебен акт. По отношение на спорното решение в конкретното дело този първоинстанционен съд приема, че към момента, в който то е постановено, е била налице разнородна практика за правомощията на съда в процедурата по извънреден контрол. И също така, че фактите не установяват по безспорен начин наличието на недобросъвестност на двете съдийки от състава, за които няма данни, че са получили подкуп. По отношение на тях съдът постановява оправдателна присъда.

Върховният съд обаче постановява осъдителна присъда и срещу тези две съдийки. Той приема, че деянията, в които са обвинени те, не са свързани с „начина, по който са тълкували и прилагали закона, или начина, по който са тълкували доказателствата“, нито пък се отнасят до „придържането към изолирано мнение или дори до разработването на отделно становище по правен въпрос [или] преразглеждането на въпрос, който вече е решен в рамките на производството по обжалване“. Съдийките са обвинени във връзка с обстоятелства, които са „външни и предходни“ на спорното решение, а именно – че са изменили установените фактически обстоятелства, за да могат да осигурят постигането на определен резултат. С други думи, „че са създали правна аргументация, която има вид на валидна, за да намерят конкретно решение, което иначе не би било възможно да се произнесе“. Според Върховния съд понятието „недобросъвестност“ е дефинирано в специализираната литература и в румънската съдебна практика и включва съзнателно и очевидно изопачаване на закона, неправилно прилагане на закона при пълно познаване на фактите, вземане на явно незаконосъобразно решение от съдия, съзнаващ грешката си, с цел да се увредят интересите на една от страните“. Анализирайки съвкупността от факти, данните за наличието на предварителна договореност, както и елементи от спорното решение, игнорирането на факти, като например това, че възраженията за двойно осъждане са били разгледани и отхвърлени в основното производство, както и игнорирането на аргументи на обвинението, Върховният съд приема, че е налице недобросъвестност при постановяване на спорното решение и постановява присъда по отношение и на трите съдийки по 4 години и четири месеца лишаване от свобода.

Анализът на ЕСПЧ

Гаранциите за съдебната независимост при налагане на отговорност във връзка със съдебно решение са в центъра на анализа и на Европейския съд по правата на човека по това дело. В решението си по него ЕСПЧ отхвърля твърденията за нарушение на забраната на наказание без законно основание, като потвърждава подхода на румънските съдилища.

ЕСПЧ изрично акцентира на особената роля на съдебната власт в обществото като гарант на правосъдието, което е невъзможно, без тя да се ползва с доверието на гражданите. Това доверие изисква както защита на съдиите срещу мерки, които могат да застрашат тяхната независимост, така и мерки за гарантиране на добросъвестното изпълнение на техните функции. ЕСПЧ изрично посочва, че „корупцията – включително в съдебната система – се е превърнала в основен проблем в много държави и е от съществено значение да се гарантира върховенството на закона, за да се постигне баланс между отчетност и прозрачност“.

За да отхвърли жалбата на осъдените съдии, ЕСПЧ анализира както общия подход на румънските съдилища, така и конкретното решение. Съдът посочва, че националните съдилища са тълкували престъплението злоупотреба със служебно положение в светлината на конституционните гаранции за съдебна независимост и че последователно са приемали, че съдиите не могат да бъдат подведени под наказателна отговорност за злоупотреба със служебно положение поради това, че мотивите на съдебното решение са неправилни. В националната съдебна практика се приема, че съдиите носят наказателна отговорност само в случаите, когато те са изпълнявали задълженията си недобросъвестно. Националното право прави ясно разграничение между добросъвестно решаване на делото и случаите, при които „съдия съзнателно тълкува недобросъвестно правна норма по начин, който противоречи на нейния смисъл, като по този начин насочва процеса към решение, което противоречи на закона и умишлено нарушава правилата“. Анализирайки мотивите на националния съд в конкретния случай, съставът на ЕСПЧ приема единодушно, че те са в съответствие с така дефинираните основни принципи.

Решението по това дело е интересно както от гледна точка на дефинирането на принципите за отговорност на съдии във връзка със съдебни решения, така и от гледна точка на сравнението, често правено за различния подход на България и Румъния в борбата с корупцията. То е пореден пример за значително по-сериозния приоритет, който поставя румънската прокуратура върху борбата с корупцията, включително и в съдебната система.

Тази публикация е част от ежедневния преглед на печата на правна тематика

Капитал